Пътят към познание на истинската вяра
Първото и най-необходимо задължение на всеки човек е да има вяра или религия, тоест да познава по определен начин Бога и почитането Му или своите отношение към Него, или казано по друг начин, да се придържа към изповедание. Това задължение не толкова се препоръчва, колкото се проявява от само себе си. Природата на човешкия дух е такава, че той естествено се нуждае от Бога и Го търси, и се поставя в такива отношения към Него, каквито счита за законни. Вярата е семето и зародишът на всички задължения, както и на целия религиозно-нравствен живот на човека. Който няма никаква вяра, не е човек. Той няма образ там, където би следвало да има, а именно, в светилището на духа, тъй като религията е светиня, освещаваща цялото ни естество, както и отсъствието й го изкривява и извращава. Свети Исаак Сирин забелязва три състояния в човека. Първото е естествено. В него човек поради природата на духа си знае Бога и се бои от Него. От това състояние той при известни условия възхожда в друго, свръхестествено или благодатно. Третото състояние се получава при потапяне на човека в плътта или чувствеността, при което у него угасва светлината на духа, потъпкван от плътски копнежи. Тогава човек пада до нивото на животно, причислява се към неразумните животни и се уподобява на тях. С такъв човек не може и да се живее – с какво ще го обуздаеш, щом се разбеснее? Така че, точно тук трябва да отнесем и общоупотребявания израз: „Не знае Бога, не се бои от Бога”, с който се показва, че не трябва да имаме никакво отношение с даден човек.
Но задължението да имаме вяра още не определя самата вяра. Към това следва да се добави, че човек е длъжен да има не някаква каква да е вяра, а една определена, истинска вяра. Щом Бог е един и неизменен, щом човешката природа е една или едносвойствена, то и истинското отношение между Бога и човека може да бъде само едно, а затова и изразът на това отношение или истинското изповедание е едно. Към това едно и трябва да се придържа човек, в противен случай към какво ще се придържа? Към лъжа, призраци, фантазии. А какво достойнство има в тях? Това е все едно, някой бедняк, който не притежава нищо, да се вижда насън като голям богаташ. Лъжливата религия е подигравка с хората. Лъжливо изповядващият е като душевно болен човек, който говори възбудено, понеже има видения и му се привижда едно или друго. Но това все още е половин беда. Бедата е, че тук се крие не просто лъжа, не лъжа, която се разкрива със смях, а лъжа разкъсваща, горестна, отчаяна. Всички очакват да намерят в религията окончателното си успокоение и вечно блаженство. С тази увереност всеки се придържа към вярата си и я цени. Но е известно, че прикритостта на лъжата е възможна само по време на земния живот, а след смъртта веднага ще проличи колко здраво е онова, на което сме основавали надеждата си. И колко ужасяващо, колко сърцераздирателно ще бъде състоянието на оня, който тогава види, че е бил излъган!... Затова, докато все още има време, докато все още сме по пътя към окончателната и неизменна вечност, всеки трябва да изследва и да се убеди със сигурност, дали вярата, към която се придържа, е истинната вяра, и ако се окаже неистинна, да намери къде е единствената истинска, която истински води към Бога и несъмнено дарява вечно спасение. Господ не остави Себе Си незасвидетелстван (Деян. 14:17 – слав.), нито остави незасвидетелствана единствената истинска вяра в Него. Но когато Той допусна, заедно с нея на земята да съществуват и други вери и сякаш да си съперничат с нея, с това задължи всички да се придържат към вярата в Него не без разум, а на несъкрушими основания, заради които с пълно убеждение се отхвърля всичко останало. С това изследване се въздава чест на вярата и се запазва истинското достойнство на човека – като създание разумно, осъзнаващо и притежаващо съвест. Вярата ни в нашата вяра, тоест убедеността в истинността на православното християнско изповедание, трябва да бъде разумна. Затова Господ, за да предразположи към вяра в Себе Си и в Своето учение, каза: Изследвайте Писанията (Иоан. 5:39) и увещаваше към това чрез проповедта на Иоан Кръстител и чрез Своите чудеса. Апостолите в проповедта си също убеждаваха всички и приучваха към вярата единствено чрез убеждаване, а не чрез насилие. Самата твърдост на изповядването зависи от убеждението, а след това и целият живот в духа на вярата зависи от него. От безброй опити се вижда колко силно се подбуждат някои към съответстваща на вярата дейност от мига на осъзнаването на единствената й истинност и, обратно, как мнозина нехайно спят поради това, че не са довели това съзнание до яснота.
Как да се уверим и по какъв начин да изследваме коя вяра е истинската? Има два начина за това. Единият е външен, научен, а вторият е вътрешен – пътят на вярата. Първият се предлага обикновено в систематичното изложение на богословието. Той е реален и е изключително необходим за образованите, но очевидно не е всеобщ, понеже в основата си съдържа знания, които не са достъпни за всички. Не можем да не видим и че този път е много дълъг и труден и, което е особено характерно, настанявайки се в главата, оставя сърцето на самото себе си, на собственото му своенравие и свобода. Пътят на вярата е по-искрен, по-вътрешен, по-жив, по-многоплоден и по-общодостъпен. Това е молитва към единствения истинен Бог за вразумление. Има истинен Бог. Той ще ни каже волята Си за наше спасение с желанието, тя да бъде разбрана и изпълнена. Сега тя до такава степен е скрита или оплетена от хорски мъдрувания, че някои нямат достатъчно сили да се измъкнат от този лабиринт. А ако някой, чувствайки тази жизнено важна нужда, се обърне с вопъл, стенание, сърдечна болка към Бога, истинския Баща на всички човеци, към Бога, Който желае вярата в Него да бъде действена, може ли да стане така, че Той да не даде на такъв търсач категорично указание, за да го убеди в истинността й? Такава молитва съвсем не е изкушаване на Бога, макар да може да бъде превърната в такова, когато някой неискрено, само от любопитство би желал такива знаци. Примерите за убеждаване във вярата по този начин са почти повсеместни. Корнилий Стотник си изпросил по този начин вяра. Множество хора ходели при пустинници да ги питат за вярата, а те, вместо всякакви доводи, ги карали да се молят, и Бог им откривал истината. В смутни времена на ереси Бог въздигал човеци с голяма святост, обличал ги с чудодейна сила и ги поставял пред погледите на всички, като светила на светилник, за да светят на всички. И тъй като били, съсъди на вярата и на Божията сила, те служели на всички съмняващи се като верни показатели на истината. Всички очаквали или желаели да знаят, как един или друг свят мъж изповядва, и се придържали към неговото изповядване. Но защо да се напрягаме да търсим доказателства? Господ каза, че можем да получим всичко от Бога, молейки Му се с вяра, още повече, молейки се за вяра – началото и източника на всичко. Той Сам в последната Си молитва каза на Отца Си: Освети ги чрез Твоята истина (Иоан. 17:17), имайки предвид апостолите, а в тяхно лице – и всеки вярващ. Дори е несъмнено, че, тъй като истинската вяра по самия си произход е чудодейна, то тези чудодейни свидетелства трябва непрекъснато да пребивават в нея. И те пребивават. Един човек казал за себе си: „Когато гледам тези нетленни останки, изливащи целебна божествена сила, и си помисля, че духът, освещаващ това тяло, е изповядал същата вяра, към която и аз се придържам, у мен изчезва всяко съмнение, което врагът на истината понякога навява, и не мога да не се радвам, че на Бог Му е било угодно да ни даде такъв решителен и същевременно достъпен начин за убеждаване в истинността на светата вяра”. И наистина е така. Затова светите мощи са съвременни на християнството, непрекъснати са в него и са повсеместни. У нас, в Русия, такива има във всички кътчета, и то в какво количество! На Запад те престанали да се появяват заедно с отделянето от Изтока и с отпадането от истината, а за новите, образували се от папството изповедания няма какво и да говорим. Така че, ето къде е успокоителната проповед за истинската вяра! Но най-блажен от всички е онзи, който може да каже заедно с Иероним: „Вярата, която изповядвам, е истинна, тъй като чрез нея бях удостоен да получа Божествена сила, осезаемо действаща в мен. И езичниците имат писания и храмове, жертви, учители и книги, отчасти богопознание и някои добри дела, празници, молитви, всенощни бдения, и свещеници, и много други неща, но никой в целия свят не получава скритата в сърцето на християнина благодат и действие на Светия Дух, а единствено правилно кръстилите се в името на Отца и Сина, и Светия Дух получават чрез вярата тази благодат”.
Така че, ето го най-прекият път към откриване на истинската вяра! А именно: самата вяра, молитвата, непрекъснатостта на чудодействието в Църквата и особено вътрешната сила, доставяна във вярата.
Различие между вероизповеданията
Някои казват: „И Православието, и протестантството, и католицизмът са едно и също!” Но нима наистина е така? Истината е една. Нима има сто пътища? Пътят е един. Нима има сто богове? Един е Бог, една е вярата, едно е кръщението. Така че, как всичко това ще е едно и също? Излиза, че и вероизповедание, в което няма свещенство, няма свето причастие и покаяние, е равностойно на нашето. Такава филантропия на нищо не прилича! Поради това, че не могат да отговорят на въпроса, какво представляват другите вероизповедания, тълкуват криво и разбират неправилно категорично вярното... Вижте какво се случва във фотографията. Естественото лице на човека е най-верният му образ. Фотографите го снимат, после го отпечатват. А междувременно при един се получава прекалено тъмно, при друг – прекалено светло. Един не е улучил фокуса, а друг не е поставил дадено лице в подходяща за него поза. Но има и снимки, които във висока степен съответстват на оригинала. А ретушът колко още променя чертите на лицето! Като разглеждаме тези снимки, нима можем да кажем, че всички те са еднакви, когато сред тях има и такива, на които самият сниман не може да се разпознае. Бог рече на Моисея: Гледай да направиш (скинията) по образеца, що ти бе показан (Изх. 25:40), и бе така до Христовото пришествие. Като дойде, Господ свали от небето друга скиния, светата вяра и Църквата, построена по плана, който Той бе видял и чул на предвечния съвет на триипостасния Бог. Но се появиха своеволници – фотографи: „Я да направя ретуш”, „Я да направя нови снимки” – и направиха куп глупости. Ликът на Църквата е един, а на самоделните снимки направени от един, са се получили две глави, на снимките направени от друг няма нито ръце, нито нозе; тук очите са променени, там дрехата е съвсем различна, и т. н., а при всички надписът е един: църква. Гледаш, гледаш и си казваш: „Не, това не е тя”. Редно ли е след това пазещите оригинала на Църквата да поставят себе си в една редица с другите?
Но какво ни интересуват другите? Нека оставим Домоуправителя да се разпореди с тях. Той ни дава осезаемо свидетелство, че оригиналът е у нас – това са видимите за всички дарове на чудотворства, прозорливост, нетление на мощи, свръхестествени явления. Какво още да искаме? Господ не ще започне да поощрява лъжци. Господ е с нас и Духът Му обитава в Църквата ни, следователно, тя е истинската, спусната от небето и въдворена на земята Църква. А за другите Господ знае. Той не разкрива Съдбите Си. Ще дойде ден, когато ще извади на виделина всичко тайно, а засега ни е достатъчен и лъчът на несъмнено удостоверяване на истинността на вярата ни.
Утешение за грешниците
Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние (Лук. 5:32). Какво утешение за грешниците! Но трябва да се откажеш от греховете и да вършиш само добро. А и като вършиш добро, пак трябва да се считаш за грешник и при това не с езика си, а в сърцето. Не греши, но все пак, като истински грешник, кай се и викай към Господа за помилване. Когато бъдеш настроен така, значи стоиш в истината; но щом се помръднеш в посока към праведността и започнеш да се считаш за безгрешен, знай, че се отклоняваш от правия път и си тръгнал към тези, за които няма спасение. Как да съвместим изправен живот с чувства за грешност – за това питат само книжниците, които пишат, а не вършат. За онзи, който върви по деятелния път, това е ясно до такава степен, че той не може да разбере как би могло да бъде другояче.
Кога е силна душата?
Когато силният отбраня с оръжие своя дом, тогава имотът му е в безопасност; когато пък някой по-силен от него го нападне и го победи, взима всичкото му оръжие, на което той се е надявал, и разделя плячката му (Лук. 11:21-22). Това иносказание обяснява как Господ унищожава бесовската власт над душите. Докато душата е в грях, съответен зъл дух я владее, макар невинаги да показва явно това. Той е по-силен от душата, затова и не се бои от опълчване от нейна страна, властва и тиранства над нея без съпротива. Но когато Господ дохожда в душата, привлечен от вярата и покаянието, тогава разкъсва всички сатанински окови, изгонва беса и го лишава от всяка власт над душата на такъв човек. И докато тази душа служи на Господа, бесовете не могат да я надвият, тъй като тя е силна чрез Господа, по-силна е от тях. А когато душата сбърка и се отдръпне от Господа, бесът отново я напада и я надвива и тя става по-бедна от преди. Това е всеобщият невидим ред на явленията в духовния свят. Ако биха са отворили умните ни очи бихме видели световната бран между духовете и душите; побеждава ту едната, ту другата страна, в зависимост от това, дали душите общуват с Господа чрез вяра, покаяние и ревност за добри дела или се отдръпват от Него чрез нерадение, небрежност и охлаждане към доброто.
КАК ДА СЕ БОРИМ С ОСЪЖДАНЕТО
“Увличам се в разговори и падам в греха на осъждането. Старая се да не осъждам и да не злословя. Докато мълча – нищо; но щом заговоря, сякаш някакво помрачение ме връхлита. Докато се опомня и вече съм наговорила и злословия и осъждания”.
Разбира се, за това не следва да ви похваля. Но тази непохвала много се смекчава от това, че вие самата забелязвате немощта си и имате желание да се избавите от нея. И продължавайте така. Всеки път, щом забележите този недостатък, отправяйте към себе си заслужено мъмрене, когато оставате сама, като заедно с това размисляте как да направите така, че да водите обичайните и даже весели разговори, без да позволявате на езика си да се отклонява по този не съвсем чист път. Като се трудите така и опитате няколко начина, накрая ще стигнете до навика да не осъждате. Насърчавайте се за този труд с верния помисъл, че с нищо друго не оскърбявате обичания от вас Господ толкова, колкото с този грях, понеже си присвоявате властта Му. И себе си с нищо друго не подлагате на опасността да бъдете осъдена така, както с това, понеже, като съдите строго другите, и сама си навличате строго осъждане. Защото, с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени (Мат. 7:2). По-често прочитайте тези и другите, написани също там слова на Господа.
Разбира се, лошото не може да се нарече добро. Но като виждате това, трябва не да осъждате брата или сестрата, а да ви е жал за тях и, като ви е жал, да се молите от сърце Господ да ги вразуми и отрезви, и да им даде сила да застанат твърдо в подобаващия начин на живот, който положението им изисква. Ако, щом забележите грешки на други хора, мислите ви поемат в тази посока, това ще бъде дело на любовта. Впрочем, при разговор невинаги е уместно да се изрази това; но винаги може да се намери нещо смекчаващо и оправдаващо. Защитата също ще бъде дело на любовта. Или по-добре да прекратявате такива разговори, като ги отклонявате към други теми. Ако не умеете, можете да замълчите, докато потокът на осъждане спре, като вътрешно се молите за осъжданите. Ние с вас не ще променим мисленето на другите, но можем и сме длъжни да променим своето.
Творения на Светителя Теофан Затворник
Том 10, писмо 16
)
Делото на пастира е апостолско, значи и духът на пастира трябва да бъде апостолски. Това е: ревност за спасението на душите; ревност жива, не само осъзнавана като задължение, но и поривиста; дейна - не само усещана вътре, но и употребяваща достъпните средства, не само на думи, но и на дело; разумна - съзнателно, а не в мрак вървяща към набелязаната цел, или разумно виждаща съотношението между средствата и целите; търпелива или чакаща търпеливо, както земеделец чака плод, и неуморяваща се от трудове, докато чака, или търпяща неудобства и пречки; но най-важното - благочестива, влагаща цялото си старание не за себе си, а за слава Божия и за спасението на душите. Излизайки с такъв дух, той трябва да показва лицето си украсено с всички добродетели, като представител на духовното Христово Царство и като образец за паството, и най-вече с тези добродетели, които винаги трябва да съпровождат истинската ревност и почти непрестанно биват упражнявани в трудовете му. Те са: отеческа грижа, внимателна и изпълнена с болка, сериозност, чистота, трезвост, предпазливост, благодушие, мъжество, състрадание, снизходителност, безкористност. При самото действане по пастирски той трябва да бъде за паството проводник на всички съкровища на Църквата, да бъде това, което е Църквата; защото Царството е завещано на пастирите. Следователно работата им е да поучават - да настояват на време и не на време (ср. 2 Тим. 4:2), и не само да поучават, и да ръководят в живота според учението; а за целта е нужно строго да пазят, да надзирават всички пътища на всеки пасом и да им въздействат по съответен начин; да ги освещават с Тайнства и да ги приучват към служене Богу с дух и истина посредством свещенодействия, и да ги ограждат с молитва - и своя, и църковна, от всички нападения. А за да извършва успешно и с полза всички тези дела, той трябва да знае и все по-добре и по-добре да опознава тайните на вярата и на християнския живот и да се учи да въвежда душите в тях, и това - през целия живот и с цялата си неуморимост; да узнава всеобхватно качествата и на цялото паство въобще, и на всеки пасом поотделно, и да се приучва да нагажда начина си на действие спрямо паството и пасома с цел тяхното съзиждане; а най-вече с всички средства да се привърже към паството, така че да гледат на личността му с уважение и любов. Този сърдечен съюз е условие за всеки успех и навсякъде, а още повече в духовните дела.
)
В съответствие с този дух и с тази грижа на пастирите, и пасомите не бива да бъдат неподвижни в делото на спасението, а предавайки себе си на формиране от страна на пастирите и сами трябва с всички средства да се стремят към това дело, да им съдействат в него и да облекчават трудовете им. Оттук следва, че трябва да приемат пастирите, ревнуващи за спасението им, като Божии пратеници, като Самия Бог, приближаващ се чрез тях; да изберат пастирите, проявяващи пастирски и общохристиянски добродетели, за образец на живота си и да се стараят да им подражават. Щом раздаването на съкровищата на Църквата е поверено на пастирите, нека пасомите се обръщат с всичките си духовни нужди пряко към тях, а не към някое друго място, и именно, нека всеки бърза към своя единствен пастир, и при това, когато той поучава, да внимава, когато ръководи, да му се покорява, както и да проси освещаване с тайнства и ограждане с църковната му молитва. Необходимо е пастирът да познава пасомите - нека се разкриват пред него искрено, без опасения и подозрение. Необходимо е пастирът да има тежест - нека се погрижат да не отнемат от душата си уважението към него, снизхождайки и заличавайки от мисълта си всичките му несъвършенства и недостатъци и с всички сили да се стараят да защитават със слово и дело честта му от клевета, хула и осъждане. А пък за това, че пастирът прекарва почти цялото си време в изнамиране на начини да им духовно, те трябва от своя страна да му служат материално.
)
Покрай пастира винаги има второстепенни, помощни лица, съставляващи клир. Те са сякаш по средата между пастира и пасомите, и затова трябва да имаме съответно отношение и задължения и към тях. Техен дълг е да се подчиняват на пастира и във всичко да се подчиняват и не само да не противодействат и да не пречат на разпорежданията и дейността му, но и всякак да му съдействат с точно изпълняване на поръченията, а понякога и с предпазване и дори със скромен съвет; старателно и благоговейно да изпълняват задълженията си и по време на служба да показват на всички, че вършат Божие дело, най-високото и заемащо първо място сред другите дела; да живеят в мир и съгласие помежду си, съединявайки се в една цел, а за целта бързо, с всякакви жертви от своя страна, да възстановяват своя съюз и да се помиряват при разногласия; да показват във всичко образец на благонравие и благочестие, да бъдат общодостъпни за народа и готови за задоволяване на всяка тяхна нужда със съпричастие, да бъдат общителни с всички и да приближават всички до себе си, за да въздействат на всички.
)
Монашестващите са отделен чин в Църквата. През първите времена те не се отделяха от народа, макар да водеха отделен живот сред него. Но после се отделиха и създадоха свой свещен съюз по благочестие, съюз, под ръководството на най-съвършения измежду подвизаващите се за спасение в братско уединение. Главното им значение е в умален вид да представят лицето на Христовата Църква в най-съвършеното є състояние. Съвършенството в християнския живот е главното дело на всеки от монашестващите. Но тъй като всички те са влезли в особени отношения помежду си и със своя ръководител, оттук произтичат и различни техни задължения. В този смисъл:
а) Главното дело на монасите е непрестанната молитва за Църквата, отечеството, живите и починалите. Те са жертва Богу от обществото, което, предавайки ги на Бога, си прави от тях ограда. В съответствие с това в манастирите трябва да процъфтява предимно благообразното, чинно, най-пълно и най-продължително свещенослужение. Тук Църквата показва цялата красота на си.
б) Имайки за главна цел съвършенство в християнския живот, те дават обети. Трябва да изпълняват обетите си още по-строго поради това, че се стремят към Богоугаждане, към чиито дела спада и изпълняването на обетите. Според същината на тези обети, всеки трябва да чувства в себе си, че не притежава нищо свое, трябва да се има за беден, да не придобива нищо, и всичко, има, да го отнася към всички; трябва да бърза да възлезе до безстрастие, ревнувайки за ангелско житие; за целта да изнурява тялото си с пост, бдение, труд и да се държи така, че не само тялото да не чувства страстни движения, но и душата да бъде свободна от помисли - и от страстни, и от суетни; не бива да има собствена воля, а изцяло трябва да предаде и душата, и тялото си под разпореждането на игумена и без да обръща внимание на никакви привидни нелогичности, да прави само това, което той заповяда; а главното е, че действайки телесно, той трябва да действа и духовно, тъй като целта на телесното е в духа.
в) Съставяйки от себе си, под ръководството на едного, братски съюз и сякаш едно тяло, те са сякаш частна Църква и поради това са натоварени с изложените по-горе църковни задължения. Тук игуменът е пастир, а братята - пасоми. Делото на игумена е непрестанна грижа за спасението и най-съвършено житие на братята; съхраняване ненарушимостта на древноположения чин - както на общия монашески, така и на частния, в своя манастир, а също и на обичаите, приети от отците. Пак негова работа е да се грижи за доброто състояние и благолепието на храма и на целия манастир, за издръжката на монашеското братство. Делото на братята е да се покоряват във всичко на своя игумен и отец; точно и старателно да изпълняват служението и послушанието си, понеже чрез това се строи и на него се крепи цялото; а помежду си винаги да пребъдват в братски съюз, мир, любов, смирено взаимно предпочитание, в духовно общение, във взаимно съдействие, вразумяване и укрепване; да не съблазняват и да не се съблазняват, да не обиждат и да не се обиждат.
Тъй като монашестващите, сами излезли телесно от света, не го изоставят духом, отправяйки непрестанни молитви за благосъстоянието на обществата, то и светът не бива да ги забравя и не само да не пречи на създаването на манастири, но и всякак да желае и да съдейства за това, отначало с предоставяне на лица и места, а после и с осигуряване на най-нужното; а и винаги да проявява почит и благочестиво внимание към манастирите, да благодари на Бога за тях и да се моли за външната и вътрешната безопасност на подвизаващите се, тъй като трудът им е голям, а съблазните за тях - силни и бързи.
Няма нищо тайно, което...
Няма нищо тайно, което да не стане явно, нито пък скрито, което да не стане известно и да не излезе наяве (Лук. 8:17). Следователно, колкото и да се крием с лошите си дела, независимо от нас те биват записвани и, когато му дойде времето, написаното ще ни бъде предявено. Каква е хартията, на която биват записвани? Съвестта ни? Понякога я караме да мълчи – и тя мълчи. Но, макар да мълчи, си върши работата, води много точен летопис на делата ни. Какво да сторим, ако там са записани много лоши неща? Трябва да заличим написаното. С какво? Със сълзи на покаяние. Тези сълзи ще отмият всичко и от лошото, което е било написано, не ще остане и следа. А ако не го отмием, на съда ще се наложи сами да препрочетем всичко написано. И тъй като тогава правдата ще бъде на власт в съзнанието, то сами ще произнесем присъдата над себе си, а Господ ще я утвърди. Тогава решението ще бъде окончателно и няма да подлежи на обжалване, защото всеки сам ще осъди себе си и на никого няма да му бъде до другите. И всичко това ще стане за един миг. Ще погледнеш и ще видиш какво представляваш, и тозчас ще чуеш от вездесъщия Господ потвърждение на присъдата, а след това – край на всичко...
Време на страдания
След като каза, че Син Човеческий ще се яви в деня Си като светкавица, която, кога блесне, мигновено осветява цялата поднебесна, Господ добави: Но по-напред Той трябва много да пострада и да бъде отхвърлен от тоя род (Лук. 17:25). От последващото се вижда, че това, трябва да пострада, трябва да предшества явяването на Господа в слава. Следователно, цялото време до този ден е време на страдания на Господа. Той пострада лично през едно определено време, а след това страданията Му продължават в лицето на вярващите – страдания, свързани с раждането на вярващите, с възпитанието им в духа и опазването им от вътрешни и външни вражески действия; защото съюзът между Господ и Неговите не е само мислен и нравствен, а е жив, заради който всичко тяхно се възприема и от Него като Глава. Като изхождаме от тази мисъл, не може да не видим, че Господ наистина много страда. Най-чувствителните скърби са паденията на вярващите; още по-чувствителни за Него са отпаданията от вярата. Но това са заключителни наранявания; а постоянните стрели са скърбите и съблазните и колебанията на вярата от неверие. Речите и писанията, дишащи неверие, са нажежени стрели на лукавия. Понастоящем лукавият се е сдобил с много ковачници за коване на такива стрели. Сърцата на вярващите изпитват болка, бивайки поразявани от тях и виждайки пораженията на другите; заедно с тях и Господ изпитва болка. Но ще се яви денят на славата на Господа – тогава ще излязат наяве тайните на мрака и страдалите ще се зарадват заедно с Господа. Но дотогава трябва да търпим и да се молим.
ЗА ВЛАСТОЛЮБИЕТО И КАК ДА СЕ ИЗБАВЯМЕ ОТ НЕГО
“В речта ми често се промъква настоятелен тон, не търпя възражения и нерядко оскърбявам близките си с резкостта си”.
Можехте да кажете направо: “Искам да бъда царица в моя кръг, тъй че всичко да се движи по даден от мен знак”. Това е властолюбие, една от първородните дъщери на гордостта, съдружница на раздразнението и яростта. Ето в каква група ви поставят тези проявяващи се от време на време у вас движения и действия. Сама виждате, че трябва да се постараете да пресечете зараждането им, за да не би от малки, каквито са сега, да възмъжеят и да направят от вас неприятна личност, нетърпима за хората и противна на Бога. Заемете се с това по-сериозно, отколкото с всичко друго. Защото тези движения показват, че там, в дълбините на сърцето ви, има нещо много лошо и пагубно.
Какво точно трябва да правите, за да успеете? – Тъй като вече забелязвате тези движения и осъзнавате, че са лоши, то първото, което е нужно, вече е налице. Второто е – да действате не по тяхно внушение, а противно на тях. Това ще бъде все едно клин клин избива. Вместо властолюбивия и заповеднически тон придобийте навика винаги да молите и да предлагате, като питате: “Удобно ли е?”, като предварително сте подготвена, ако молбата или предложението ви не бъдат приети, или да ги усилите, или смирено да отстъпите. А най-доброто е да вършите повече неща сама и да не възлагате тежестта на работата върху другите. Спасителят, като ни заповяда да предпочитаме да бъдем слуги на всички, отколкото най-големи, посочи най-действеното средство за потискане на властолюбието. Който е решил да бъде слуга на всички, не ще си позволи да употреби рязка дума и да се оскърби, когато му възразят. Действането в разрез с възникващите движения от този род ще ги отслаби, ще ги направи редки и съвсем ще ги унищожи. Но наред с това трябва, трето, да действате с дух на покайно смирение, с молитвено обръщане към Господа. Това придава на действията излъчваща любов мекота и привлекателност на непретенциозния нрав. Вследствие на това всички ще имат готовност да ви слушат и доброволно да ви се покоряват във всичко, като изпреварват желанията ви и ги изпълняват без заповед.
Ето по този начин се потрудете да достигнете до чина на царица в своя кръг. Тогава ще властвате над всички без властолюбие, няма да търпите възражения, защото няма да срещате такива; няма да оскърбите никого и с резкостта на думите си, защото няма да имате поводи за това. Всичко ще става по вашата воля, а вие няма и да го забелязвате. Разбира се, това е труд за цял живот, но, както виждате, има за какво да се потрудите! – Господ да благослови!
Творения на Светителя Теофан Затворник
Том 10, писмо 17
)
Делото на пастира е апостолско, значи и духът на пастира трябва да бъде апостолски. Това е: ревност за спасението на душите; ревност жива, не само осъзнавана като задължение, но и поривиста; дейна - не само усещана вътре, но и употребяваща достъпните средства, не само на думи, но и на дело; разумна - съзнателно, а не в мрак вървяща към набелязаната цел, или разумно виждаща съотношението между средствата и целите; търпелива или чакаща търпеливо, както земеделец чака плод, и неуморяваща се от трудове, докато чака, или търпяща неудобства и пречки; но най-важното - благочестива, влагаща цялото си старание не за себе си, а за слава Божия и за спасението на душите. Излизайки с такъв дух, той трябва да показва лицето си украсено с всички добродетели, като представител на духовното Христово Царство и като образец за паството, и най-вече с тези добродетели, които винаги трябва да съпровождат истинската ревност и почти непрестанно биват упражнявани в трудовете му. Те са: отеческа грижа, внимателна и изпълнена с болка, сериозност, чистота, трезвост, предпазливост, благодушие, мъжество, състрадание, снизходителност, безкористност. При самото действане по пастирски той трябва да бъде за паството проводник на всички съкровища на Църквата, да бъде това, което е Църквата; защото Царството е завещано на пастирите. Следователно работата им е да поучават - да настояват на време и не на време (ср. 2 Тим. 4:2), и не само да поучават, и да ръководят в живота според учението; а за целта е нужно строго да пазят, да надзирават всички пътища на всеки пасом и да им въздействат по съответен начин; да ги освещават с Тайнства и да ги приучват към служене Богу с дух и истина посредством свещенодействия, и да ги ограждат с молитва - и своя, и църковна, от всички нападения. А за да извършва успешно и с полза всички тези дела, той трябва да знае и все по-добре и по-добре да опознава тайните на вярата и на християнския живот и да се учи да въвежда душите в тях, и това - през целия живот и с цялата си неуморимост; да узнава всеобхватно качествата и на цялото паство въобще, и на всеки пасом поотделно, и да се приучва да нагажда начина си на действие спрямо паството и пасома с цел тяхното съзиждане; а най-вече с всички средства да се привърже към паството, така че да гледат на личността му с уважение и любов. Този сърдечен съюз е условие за всеки успех и навсякъде, а още повече в духовните дела.
)
В съответствие с този дух и с тази грижа на пастирите, и пасомите не бива да бъдат неподвижни в делото на спасението, а предавайки себе си на формиране от страна на пастирите и сами трябва с всички средства да се стремят към това дело, да им съдействат в него и да облекчават трудовете им. Оттук следва, че трябва да приемат пастирите, ревнуващи за спасението им, като Божии пратеници, като Самия Бог, приближаващ се чрез тях; да изберат пастирите, проявяващи пастирски и общохристиянски добродетели, за образец на живота си и да се стараят да им подражават. Щом раздаването на съкровищата на Църквата е поверено на пастирите, нека пасомите се обръщат с всичките си духовни нужди пряко към тях, а не към някое друго място, и именно, нека всеки бърза към своя единствен пастир, и при това, когато той поучава, да внимава, когато ръководи, да му се покорява, както и да проси освещаване с тайнства и ограждане с църковната му молитва. Необходимо е пастирът да познава пасомите - нека се разкриват пред него искрено, без опасения и подозрение. Необходимо е пастирът да има тежест - нека се погрижат да не отнемат от душата си уважението към него, снизхождайки и заличавайки от мисълта си всичките му несъвършенства и недостатъци и с всички сили да се стараят да защитават със слово и дело честта му от клевета, хула и осъждане. А пък за това, че пастирът прекарва почти цялото си време в изнамиране на начини да им духовно, те трябва от своя страна да му служат материално.
)
Покрай пастира винаги има второстепенни, помощни лица, съставляващи клир. Те са сякаш по средата между пастира и пасомите, и затова трябва да имаме съответно отношение и задължения и към тях. Техен дълг е да се подчиняват на пастира и във всичко да се подчиняват и не само да не противодействат и да не пречат на разпорежданията и дейността му, но и всякак да му съдействат с точно изпълняване на поръченията, а понякога и с предпазване и дори със скромен съвет; старателно и благоговейно да изпълняват задълженията си и по време на служба да показват на всички, че вършат Божие дело, най-високото и заемащо първо място сред другите дела; да живеят в мир и съгласие помежду си, съединявайки се в една цел, а за целта бързо, с всякакви жертви от своя страна, да възстановяват своя съюз и да се помиряват при разногласия; да показват във всичко образец на благонравие и благочестие, да бъдат общодостъпни за народа и готови за задоволяване на всяка тяхна нужда със съпричастие, да бъдат общителни с всички и да приближават всички до себе си, за да въздействат на всички.
)
Монашестващите са отделен чин в Църквата. През първите времена те не се отделяха от народа, макар да водеха отделен живот сред него. Но после се отделиха и създадоха свой свещен съюз по благочестие, съюз, под ръководството на най-съвършения измежду подвизаващите се за спасение в братско уединение. Главното им значение е в умален вид да представят лицето на Христовата Църква в най-съвършеното є състояние. Съвършенството в християнския живот е главното дело на всеки от монашестващите. Но тъй като всички те са влезли в особени отношения помежду си и със своя ръководител, оттук произтичат и различни техни задължения. В този смисъл:
а) Главното дело на монасите е непрестанната молитва за Църквата, отечеството, живите и починалите. Те са жертва Богу от обществото, което, предавайки ги на Бога, си прави от тях ограда. В съответствие с това в манастирите трябва да процъфтява предимно благообразното, чинно, най-пълно и най-продължително свещенослужение. Тук Църквата показва цялата красота на си.
б) Имайки за главна цел съвършенство в християнския живот, те дават обети. Трябва да изпълняват обетите си още по-строго поради това, че се стремят към Богоугаждане, към чиито дела спада и изпълняването на обетите. Според същината на тези обети, всеки трябва да чувства в себе си, че не притежава нищо свое, трябва да се има за беден, да не придобива нищо, и всичко, има, да го отнася към всички; трябва да бърза да възлезе до безстрастие, ревнувайки за ангелско житие; за целта да изнурява тялото си с пост, бдение, труд и да се държи така, че не само тялото да не чувства страстни движения, но и душата да бъде свободна от помисли - и от страстни, и от суетни; не бива да има собствена воля, а изцяло трябва да предаде и душата, и тялото си под разпореждането на игумена и без да обръща внимание на никакви привидни нелогичности, да прави само това, което той заповяда; а главното е, че действайки телесно, той трябва да действа и духовно, тъй като целта на телесното е в духа.
в) Съставяйки от себе си, под ръководството на едного, братски съюз и сякаш едно тяло, те са сякаш частна Църква и поради това са натоварени с изложените по-горе църковни задължения. Тук игуменът е пастир, а братята - пасоми. Делото на игумена е непрестанна грижа за спасението и най-съвършено житие на братята; съхраняване ненарушимостта на древноположения чин - както на общия монашески, така и на частния, в своя манастир, а също и на обичаите, приети от отците. Пак негова работа е да се грижи за доброто състояние и благолепието на храма и на целия манастир, за издръжката на монашеското братство. Делото на братята е да се покоряват във всичко на своя игумен и отец; точно и старателно да изпълняват служението и послушанието си, понеже чрез това се строи и на него се крепи цялото; а помежду си винаги да пребъдват в братски съюз, мир, любов, смирено взаимно предпочитание, в духовно общение, във взаимно съдействие, вразумяване и укрепване; да не съблазняват и да не се съблазняват, да не обиждат и да не се обиждат.
Тъй като монашестващите, сами излезли телесно от света, не го изоставят духом, отправяйки непрестанни молитви за благосъстоянието на обществата, то и светът не бива да ги забравя и не само да не пречи на създаването на манастири, но и всякак да желае и да съдейства за това, отначало с предоставяне на лица и места, а после и с осигуряване на най-нужното; а и винаги да проявява почит и благочестиво внимание към манастирите, да благодари на Бога за тях и да се моли за външната и вътрешната безопасност на подвизаващите се, тъй като трудът им е голям, а съблазните за тях - силни и бързи.
И ще бъдете мразени...
И ще бъдете мразени от всички заради Моето име (Лук. 21:17). Който вдиша дори и малко от духа на света, става студен към християнството и изискванията му. Когато хората останат дълго време в това равнодушие, без да се осъзнаят, и особено когато заедно с това прихванат отнякъде и частичка от превратно учение, равнодушието преминава в неприязън. Духът на света заедно с превратните учения е дух, неприятелски настроен към Христа. Той е антихристов. Разширяването му е разширяване на враждебните отношения към християнското изповедание и християнските порядки на живот. Около нас като че ли става нещо подобно. Засега навсякъде се чува само глухо ръмжене, на няма да е чудно, ако скоро почне и предсказаното от Господа: ще турят ръце на вас и ще ви изгонят (...) ще бъдете предадени (...) и ще ви умъртвят (Лук. 21:12, 16). Антихристовият дух винаги е един – каквото бе в началото, това ще бъде и сега, може би в друга форма, но със същото значение. Какво да правим? С търпението си спасявайте душите си (Лук. 21:19). Търпи – с твърдото слово на изповядване на истината в устата и в сърцето.
Преходен е образът на тоя свят
Учениците посочиха на Господа красотата на сградата и утварите на храма, а Той рече: ще дойдат дни, когато няма да остане камък на камък, който да не бъде сринат (Лук. 21:6). Това е надписът под всичко красиво на тоя свят. На външен вид изглежда трайно и вечно. Но след някой друг ден, гледаш, сякаш не е имало нищо – и красотата повяхва, и силите се изтощават, и славата помръква, и умовете се похабяват, и дрехите се износват. Всичко носи в самото себе си разрушителна сила, която не бездейства като неразвито семе, а е в непрестанно действие, и всичко тича към края си. Преходен е образът на тоя свят (1 Кор. 7:31). Наистина, човек ходи като сянка, събира и не знае, кому ще се падне то (Пс. 38:7 – слав.). А ние все се суетим, все тичаме нагоре-надолу и грижите ни нямат край. Наоколо постоянно срещаме уроци, но все си знаем своето – сякаш сме слепи и не виждаме нищо. А и наистина сме слепи или ослепени – не очакваме, че и ние, и всичко, което ни заобикаля и което притежаваме, ще има край. И какво още? Като сме се обзавели, както ни се струва, добре, сме уверени, че стоим твърдо като на скала, но положението ни е по-скоро такова, сякаш стоим в тресавище и всеки миг ще потънем. Но не чувстваме това и се отдаваме на безгрижно наслаждаване на сегашното, сякаш то ще съществува винаги. Нека се помолим, Господ да отвори умните ни очи, та да видим всичко не както изглежда, а както си е.
ЦЪРКОВНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ
Господ предостави устройването на Царството Си, тоест на Църквата, на апостолите, за да поучават (всички народи), да кръщават, да учат вярващите да спазват всичко, Господ е заповядал - (вж. Мат. 28:19-20), апостолите го предоставиха на епископите, епископите предоставят част от апостолското си дело на свещениците. Делото на всички тях е да съградят Божия дом чрез учение, тайнства, свещенодействия, ръководство, или, което е същото, да пасат Църквата. Оттук следва, че в Църквата винаги има пастири или че без пастири няма и Църква, понеже чрез тях Царството Божие се предава от век на век. Призваните от тях, обърналите внимание на гласа им, съставляват паството, хранено на пасищата на Божественото слово, светите Тайнства и свещенодействия. Така че в състава на Църквата има паство, има и пастири. Всеки християнин трябва да има близко отношение със своя пастир, и обратно, пастирът - с всеки пасом. А оттук произтичат взаимните им задължения.
а) Задължения на пастирите
Делото на пастира е апостолско, значи и духът на пастира трябва да бъде апостолски. Това е: ревност за спасението на душите; ревност жива, не само осъзнавана като задължение, но и поривиста; дейна - не само усещана вътре, но и употребяваща достъпните средства, не само на думи, но и на дело; разумна - съзнателно, а не в мрак вървяща към набелязаната цел, или разумно виждаща съотношението между средствата и целите; търпелива или чакаща търпеливо, както земеделец чака плод, и неуморяваща се от трудове, докато чака, или търпяща неудобства и пречки; но най-важното - благочестива, влагаща цялото си старание не за себе си, а за слава Божия и за спасението на душите. Излизайки с такъв дух, той трябва да показва лицето си украсено с всички добродетели, като представител на духовното Христово Царство и като образец за паството, и най-вече с тези добродетели, които винаги трябва да съпровождат истинската ревност и почти непрестанно биват упражнявани в трудовете му. Те са: отеческа грижа, внимателна и изпълнена с болка, сериозност, чистота, трезвост, предпазливост, благодушие, мъжество, състрадание, снизходителност, безкористност. При самото действане по пастирски той трябва да бъде за паството проводник на всички съкровища на Църквата, да бъде това, което е Църквата; защото Царството е завещано на пастирите. Следователно работата им е да поучават - да настояват на време и не на време (ср. 2 Тим. 4:2), и не само да поучават, и да ръководят в живота според учението; а за целта е нужно строго да пазят, да надзирават всички пътища на всеки пасом и да им въздействат по съответен начин; да ги освещават с Тайнства и да ги приучват към служене Богу с дух и истина посредством свещенодействия, и да ги ограждат с молитва - и своя, и църковна, от всички нападения. А за да извършва успешно и с полза всички тези дела, той трябва да знае и все по-добре и по-добре да опознава тайните на вярата и на християнския живот и да се учи да въвежда душите в тях, и това - през целия живот и с цялата си неуморимост; да узнава всеобхватно качествата и на цялото паство въобще, и на всеки пасом поотделно, и да се приучва да нагажда начина си на действие спрямо паството и пасома с цел тяхното съзиждане; а най-вече с всички средства да се привърже към паството, така че да гледат на личността му с уважение и любов. Този сърдечен съюз е условие за всеки успех и навсякъде, а още повече в духовните дела.
б) На пасомите
В съответствие с този дух и с тази грижа на пастирите, и пасомите не бива да бъдат неподвижни в делото на спасението, а предавайки себе си на формиране от страна на пастирите и сами трябва с всички средства да се стремят към това дело, да им съдействат в него и да облекчават трудовете им. Оттук следва, че трябва да приемат пастирите, ревнуващи за спасението им, като Божии пратеници, като Самия Бог, приближаващ се чрез тях; да изберат пастирите, проявяващи пастирски и общохристиянски добродетели, за образец на живота си и да се стараят да им подражават. Щом раздаването на съкровищата на Църквата е поверено на пастирите, нека пасомите се обръщат с всичките си духовни нужди пряко към тях, а не към някое друго място, и именно, нека всеки бърза към своя единствен пастир, и при това, когато той поучава, да внимава, когато ръководи, да му се покорява, както и да проси освещаване с тайнства и ограждане с църковната му молитва. Необходимо е пастирът да познава пасомите - нека се разкриват пред него искрено, без опасения и подозрение. Необходимо е пастирът да има тежест - нека се погрижат да не отнемат от душата си уважението към него, снизхождайки и заличавайки от мисълта си всичките му несъвършенства и недостатъци и с всички сили да се стараят да защитават със слово и дело честта му от клевета, хула и осъждане. А пък за това, че пастирът прекарва почти цялото си време в изнамиране на начини да им духовно, те трябва от своя страна да му служат материално.
в) На клира
Покрай пастира винаги има второстепенни, помощни лица, съставляващи клир. Те са сякаш по средата между пастира и пасомите, и затова трябва да имаме съответно отношение и задължения и към тях. Техен дълг е да се подчиняват на пастира и във всичко да се подчиняват и не само да не противодействат и да не пречат на разпорежданията и дейността му, но и всякак да му съдействат с точно изпълняване на поръченията, а понякога и с предпазване и дори със скромен съвет; старателно и благоговейно да изпълняват задълженията си и по време на служба да показват на всички, че вършат Божие дело, най-високото и заемащо първо място сред другите дела; да живеят в мир и съгласие помежду си, съединявайки се в една цел, а за целта бързо, с всякакви жертви от своя страна, да възстановяват своя съюз и да се помиряват при разногласия; да показват във всичко образец на благонравие и благочестие, да бъдат общодостъпни за народа и готови за задоволяване на всяка тяхна нужда със съпричастие, да бъдат общителни с всички и да приближават всички до себе си, за да въздействат на всички.
г) На монашестващите
Монашестващите са отделен чин в Църквата. През първите времена те не се отделяха от народа, макар да водеха отделен живот сред него. Но после се отделиха и създадоха свой свещен съюз по благочестие, съюз, под ръководството на най-съвършения измежду подвизаващите се за спасение в братско уединение. Главното им значение е в умален вид да представят лицето на Христовата Църква в най-съвършеното є състояние. Съвършенството в християнския живот е главното дело на всеки от монашестващите. Но тъй като всички те са влезли в особени отношения помежду си и със своя ръководител, оттук произтичат и различни техни задължения. В този смисъл:
а) Главното дело на монасите е непрестанната молитва за Църквата, отечеството, живите и починалите. Те са жертва Богу от обществото, което, предавайки ги на Бога, си прави от тях ограда. В съответствие с това в манастирите трябва да процъфтява предимно благообразното, чинно, най-пълно и най-продължително свещенослужение. Тук Църквата показва цялата красота на си.
б) Имайки за главна цел съвършенство в християнския живот, те дават обети. Трябва да изпълняват обетите си още по-строго поради това, че се стремят към Богоугаждане, към чиито дела спада и изпълняването на обетите. Според същината на тези обети, всеки трябва да чувства в себе си, че не притежава нищо свое, трябва да се има за беден, да не придобива нищо, и всичко, има, да го отнася към всички; трябва да бърза да възлезе до безстрастие, ревнувайки за ангелско житие; за целта да изнурява тялото си с пост, бдение, труд и да се държи така, че не само тялото да не чувства страстни движения, но и душата да бъде свободна от помисли - и от страстни, и от суетни; не бива да има собствена воля, а изцяло трябва да предаде и душата, и тялото си под разпореждането на игумена и без да обръща внимание на никакви привидни нелогичности, да прави само това, което той заповяда; а главното е, че действайки телесно, той трябва да действа и духовно, тъй като целта на телесното е в духа.
в) Съставяйки от себе си, под ръководството на едного, братски съюз и сякаш едно тяло, те са сякаш частна Църква и поради това са натоварени с изложените по-горе църковни задължения. Тук игуменът е пастир, а братята - пасоми. Делото на игумена е непрестанна грижа за спасението и най-съвършено житие на братята; съхраняване ненарушимостта на древноположения чин - както на общия монашески, така и на частния, в своя манастир, а също и на обичаите, приети от отците. Пак негова работа е да се грижи за доброто състояние и благолепието на храма и на целия манастир, за издръжката на монашеското братство. Делото на братята е да се покоряват във всичко на своя игумен и отец; точно и старателно да изпълняват служението и послушанието си, понеже чрез това се строи и на него се крепи цялото; а помежду си винаги да пребъдват в братски съюз, мир, любов, смирено взаимно предпочитание, в духовно общение, във взаимно съдействие, вразумяване и укрепване; да не съблазняват и да не се съблазняват, да не обиждат и да не се обиждат.
Тъй като монашестващите, сами излезли телесно от света, не го изоставят духом, отправяйки непрестанни молитви за благосъстоянието на обществата, то и светът не бива да ги забравя и не само да не пречи на създаването на манастири, но и всякак да желае и да съдейства за това, отначало с предоставяне на лица и места, а после и с осигуряване на най-нужното; а и винаги да проявява почит и благочестиво внимание към манастирите, да благодари на Бога за тях и да се моли за външната и вътрешната безопасност на подвизаващите се, тъй като трудът им е голям, а съблазните за тях - силни и бързи.
Светител Теофан Затворник
Из "Очертание на християнското нравоучение"
)
Делото на пастира е апостолско, значи и духът на пастира трябва да бъде апостолски. Това е: ревност за спасението на душите; ревност жива, не само осъзнавана като задължение, но и поривиста; дейна - не само усещана вътре, но и употребяваща достъпните средства, не само на думи, но и на дело; разумна - съзнателно, а не в мрак вървяща към набелязаната цел, или разумно виждаща съотношението между средствата и целите; търпелива или чакаща търпеливо, както земеделец чака плод, и неуморяваща се от трудове, докато чака, или търпяща неудобства и пречки; но най-важното - благочестива, влагаща цялото си старание не за себе си, а за слава Божия и за спасението на душите. Излизайки с такъв дух, той трябва да показва лицето си украсено с всички добродетели, като представител на духовното Христово Царство и като образец за паството, и най-вече с тези добродетели, които винаги трябва да съпровождат истинската ревност и почти непрестанно биват упражнявани в трудовете му. Те са: отеческа грижа, внимателна и изпълнена с болка, сериозност, чистота, трезвост, предпазливост, благодушие, мъжество, състрадание, снизходителност, безкористност. При самото действане по пастирски той трябва да бъде за паството проводник на всички съкровища на Църквата, да бъде това, което е Църквата; защото Царството е завещано на пастирите. Следователно работата им е да поучават - да настояват на време и не на време (ср. 2 Тим. 4:2), и не само да поучават, и да ръководят в живота според учението; а за целта е нужно строго да пазят, да надзирават всички пътища на всеки пасом и да им въздействат по съответен начин; да ги освещават с Тайнства и да ги приучват към служене Богу с дух и истина посредством свещенодействия, и да ги ограждат с молитва - и своя, и църковна, от всички нападения. А за да извършва успешно и с полза всички тези дела, той трябва да знае и все по-добре и по-добре да опознава тайните на вярата и на християнския живот и да се учи да въвежда душите в тях, и това - през целия живот и с цялата си неуморимост; да узнава всеобхватно качествата и на цялото паство въобще, и на всеки пасом поотделно, и да се приучва да нагажда начина си на действие спрямо паството и пасома с цел тяхното съзиждане; а най-вече с всички средства да се привърже към паството, така че да гледат на личността му с уважение и любов. Този сърдечен съюз е условие за всеки успех и навсякъде, а още повече в духовните дела.
)
В съответствие с този дух и с тази грижа на пастирите, и пасомите не бива да бъдат неподвижни в делото на спасението, а предавайки себе си на формиране от страна на пастирите и сами трябва с всички средства да се стремят към това дело, да им съдействат в него и да облекчават трудовете им. Оттук следва, че трябва да приемат пастирите, ревнуващи за спасението им, като Божии пратеници, като Самия Бог, приближаващ се чрез тях; да изберат пастирите, проявяващи пастирски и общохристиянски добродетели, за образец на живота си и да се стараят да им подражават. Щом раздаването на съкровищата на Църквата е поверено на пастирите, нека пасомите се обръщат с всичките си духовни нужди пряко към тях, а не към някое друго място, и именно, нека всеки бърза към своя единствен пастир, и при това, когато той поучава, да внимава, когато ръководи, да му се покорява, както и да проси освещаване с тайнства и ограждане с църковната му молитва. Необходимо е пастирът да познава пасомите - нека се разкриват пред него искрено, без опасения и подозрение. Необходимо е пастирът да има тежест - нека се погрижат да не отнемат от душата си уважението към него, снизхождайки и заличавайки от мисълта си всичките му несъвършенства и недостатъци и с всички сили да се стараят да защитават със слово и дело честта му от клевета, хула и осъждане. А пък за това, че пастирът прекарва почти цялото си време в изнамиране на начини да им духовно, те трябва от своя страна да му служат материално.
)
Покрай пастира винаги има второстепенни, помощни лица, съставляващи клир. Те са сякаш по средата между пастира и пасомите, и затова трябва да имаме съответно отношение и задължения и към тях. Техен дълг е да се подчиняват на пастира и във всичко да се подчиняват и не само да не противодействат и да не пречат на разпорежданията и дейността му, но и всякак да му съдействат с точно изпълняване на поръченията, а понякога и с предпазване и дори със скромен съвет; старателно и благоговейно да изпълняват задълженията си и по време на служба да показват на всички, че вършат Божие дело, най-високото и заемащо първо място сред другите дела; да живеят в мир и съгласие помежду си, съединявайки се в една цел, а за целта бързо, с всякакви жертви от своя страна, да възстановяват своя съюз и да се помиряват при разногласия; да показват във всичко образец на благонравие и благочестие, да бъдат общодостъпни за народа и готови за задоволяване на всяка тяхна нужда със съпричастие, да бъдат общителни с всички и да приближават всички до себе си, за да въздействат на всички.
)
Монашестващите са отделен чин в Църквата. През първите времена те не се отделяха от народа, макар да водеха отделен живот сред него. Но после се отделиха и създадоха свой свещен съюз по благочестие, съюз, под ръководството на най-съвършения измежду подвизаващите се за спасение в братско уединение. Главното им значение е в умален вид да представят лицето на Христовата Църква в най-съвършеното є състояние. Съвършенството в християнския живот е главното дело на всеки от монашестващите. Но тъй като всички те са влезли в особени отношения помежду си и със своя ръководител, оттук произтичат и различни техни задължения. В този смисъл:
а) Главното дело на монасите е непрестанната молитва за Църквата, отечеството, живите и починалите. Те са жертва Богу от обществото, което, предавайки ги на Бога, си прави от тях ограда. В съответствие с това в манастирите трябва да процъфтява предимно благообразното, чинно, най-пълно и най-продължително свещенослужение. Тук Църквата показва цялата красота на си.
б) Имайки за главна цел съвършенство в християнския живот, те дават обети. Трябва да изпълняват обетите си още по-строго поради това, че се стремят към Богоугаждане, към чиито дела спада и изпълняването на обетите. Според същината на тези обети, всеки трябва да чувства в себе си, че не притежава нищо свое, трябва да се има за беден, да не придобива нищо, и всичко, има, да го отнася към всички; трябва да бърза да възлезе до безстрастие, ревнувайки за ангелско житие; за целта да изнурява тялото си с пост, бдение, труд и да се държи така, че не само тялото да не чувства страстни движения, но и душата да бъде свободна от помисли - и от страстни, и от суетни; не бива да има собствена воля, а изцяло трябва да предаде и душата, и тялото си под разпореждането на игумена и без да обръща внимание на никакви привидни нелогичности, да прави само това, което той заповяда; а главното е, че действайки телесно, той трябва да действа и духовно, тъй като целта на телесното е в духа.
в) Съставяйки от себе си, под ръководството на едного, братски съюз и сякаш едно тяло, те са сякаш частна Църква и поради това са натоварени с изложените по-горе църковни задължения. Тук игуменът е пастир, а братята - пасоми. Делото на игумена е непрестанна грижа за спасението и най-съвършено житие на братята; съхраняване ненарушимостта на древноположения чин - както на общия монашески, така и на частния, в своя манастир, а също и на обичаите, приети от отците. Пак негова работа е да се грижи за доброто състояние и благолепието на храма и на целия манастир, за издръжката на монашеското братство. Делото на братята е да се покоряват във всичко на своя игумен и отец; точно и старателно да изпълняват служението и послушанието си, понеже чрез това се строи и на него се крепи цялото; а помежду си винаги да пребъдват в братски съюз, мир, любов, смирено взаимно предпочитание, в духовно общение, във взаимно съдействие, вразумяване и укрепване; да не съблазняват и да не се съблазняват, да не обиждат и да не се обиждат.
Тъй като монашестващите, сами излезли телесно от света, не го изоставят духом, отправяйки непрестанни молитви за благосъстоянието на обществата, то и светът не бива да ги забравя и не само да не пречи на създаването на манастири, но и всякак да желае и да съдейства за това, отначало с предоставяне на лица и места, а после и с осигуряване на най-нужното; а и винаги да проявява почит и благочестиво внимание към манастирите, да благодари на Бога за тях и да се моли за външната и вътрешната безопасност на подвизаващите се, тъй като трудът им е голям, а съблазните за тях - силни и бързи.
ИМА ЛИ ЕГОИЗЪМ В ОТРЕЧЕНИЯ ОТ СВЕТА ЖИВОТ
„Мои познати ме упрекват, че съм изоставила предишния си начин на живот и съм се уединила, живея при манастир и като монахиня. Казват, че преди съм живяла за другите, била съм учителка и директорка на (учебно) заведение, а сега живея само за себе си – станала съм егоистка. Казват това не толкова като осъждане, колкото от съжаление, считайки, че съм направила грешка и от по-доброто съм преминала към по-лошото. Такъв им е начинът на мислене. Отговорих им, както можах – че за мен не е по-лошо, а е по-добро; че не върша нищо в своя угода, напротив, животът ми е пълен с лишения; че и тук се налага да върша някои неща и за другите; и че сега от опит виждам как този тесен и скръбен път води право към целта, за която човек се ражда на земята. – Добре ли съм им отговорила и не трябва ли да им кажа още нещо?”
Отговорите ви са добри и пълни. Нямам какво да добавя, освен да поясня казаното. – Такива недоумения (да наречем така упреците на познатите ви към вас) има не само в техните глави, те са обичайни за почти всички, които живеят в обществото. Основани са на неправилното разбиране за това, какво означава да живееш за себе си. Попитайте ги: да се грижиш за спасението си – означава ли да живееш за себе си? След като размислят, те би трябвало да отговорят, че това не означава да живееш за себе си. Иначе ще тръгнат срещу Спасителя, Който постави най-високо от всичко: Който иска да спаси душата си, ще я погуби (Мат. 16:25); тъй че ако някой погуби душата си, ако ще да е придобил целия свят, всичко това е нищо в сравнение с погубването на душата. Следователно, да живееш за спасението на душата си не е укоримо, а е във висша степен похвално, и то пред очите на Самия наш Господ Спасител. Щом да живееш за себе си – да бъдеш егоист – е укоримо не само пред Божиите очи, но и пред човешките, а търсещият спасението на душата си е удостоен с най-висока похвала от Самия Господ, е очевидно, че присъдата „живеят за себе си” не подхожда на онези, които търсят спасението си, защото търсещият спасение не живее за себе си. На пръв поглед изглежда, че търсещият спасение започва да живее за себе си, понеже търси спасение за своята душа; но в действителност е точно обратното – търсещият спасение с това си действие престава да живее за себе си – понеже първата стъпка по този път е отричането от себе си: Нека се отрече от себе си (Мат. 16:24).
Така и обяснявайте на познатите си – че сте избрала такъв отречен от обществото начин на живот за спасението на душата си; и с това ще кажете всичко.
След това те биха могли да ви досаждат с изявленията си само поради съмненията си, че по този път е възможно да се постигне спасение. Но ми се струва, че ще им бъде много съвестно да мислят така пред лицето на такова неизброимо множество спасили се по този начин и прославени от Господа. Този засвидетелстван през всички времена на християнството и все още свидетелстван опит на спасяване чрез отречен от света начин на живот затваря устата на всички неблаговолящи към него, като удостоверява пълната благонадеждност на този път към спасение. Увереността във високото достойнство на този път би могла да бъде разколебана от мисълта, че самите християни са го измислили. Но нека мислещият така помисли и за това, как така Бог през всички времена е проявявал особено благоволение към онези, които са вървели по този път? Ако той бе човешко изобретение, то макар милостивият Бог да би могъл да гледа снизходително на него поради причината, че е насочен към добра цел, все пак не би проявил особено благоволение към него. А щом е проявявал и проявява, значи го одобрява, намира го за съответстващ на неизменните Си намерения за нашето спасение. Тъй че даже само това Божие благоволение към този път би било достатъчно за удостоверяване, че той е влязъл в порядките на християнския живот не против Божията воля, а по Божия воля. Но ние имаме и пряко указание в Божието слово, че този път не е от човеците, а е от Бога. – Спасителят го посочи, а светите апостоли го учредиха.
Спасителят посочи този път, когато говори за безбрачието заради Небесното Царство (Мат. 19:12); за следването Му без нищо, само с кръста на отричането от себе си (Мат. 10:38; 16:24); за пълното отказване от всички и от всичко, от баща, майка, братя, сестри, познати и от цялото си имущество (Мат. 10:37; 19:29). Всички тези и подобни на тях заповеди – като: “Ако те ударят по едната страна, обърни и другата”; “На онзи, който иска да вземе връхната ти дреха, дай и долната”; “От взелия нещо твое не искай да ти го върне обратно”, и т. н. – могат да бъдат изпълнени и са били изпълнявани в съвършенство само в отречен от обществото начин на живот. Спасителят засвидетелства достойнството на този начин на живот, когато каза за безбрачието: Не всички възприемат (...) но ония, на които е дадено ; и за раздаването на всичко: За човеците това е невъзможно, ала за Бога всичко е възможно (Мат. 19:11, 26).
Така Господ предварително посочи отречения от света начин на живот. А как апостолите го въведоха, за това нека чуем свети Павел. В Коринт дъщерите на християните, като вкусили сладостта на живота в Господа, в свобода от житейските грижи, не желаели да се омъжват. Бащите им, поради необичайността на това, се обърнали към свети Павел с въпроса как да постъпят. Свети Павел одобрил желанието на девиците да си останат девици, като решил, че този начин на живот е по-добър от брачния. Защото – казва той – неомъжената се грижи за Господни работи - как да угоди Господу, за да стане света телом и духом. А омъжената се грижи за световни работи - как да угоди на мъжа си (1 Кор. 7:33-38). Казал същото и за мъжете. Така бе установен безбрачният живот. И виждаме в житията на светиите от апостолските времена, че сред християните навсякъде имало особени домове, в които девственици живеели в пост, молитви и трудове. Имало и немалко безбрачни мъже. Те били наричани аскети – подвижници, защото също като девиците водели уединен живот в молитви, пост и трудове. Бракът е възел на обществения живот. Който се е отказал от брака, с това се е освободил и от връзките на обществения живот, за да има пълна свобода да се посвети целия на Бога.
Ето как отреченият от света живот влязъл в порядките на християнския живот. Светите апостоли го въведоха по волята на Господа Спасителя. Но към това може да се добави, че той и без това би могъл да се породи сам по себе си от духа на живот в Христа Иисуса, от измененията в стремежите на човешкото сърце, които се пораждат там от благодатта поради вярата в Господа Спасителя. Коринтските девици от кого се научили, когато решили да не се обвързват с житейски връзки, преди още Апостолът да бил говорил за преимуществата на такъв живот? Това се породило спонтанно у тях от сърцето, след като вкусили онова, което благодатта в Господа Спасителя им дала да вкусят. Божията благодат се докосва до сърцето и го отчуждава от всичко земно, плътско, чувствено, временно, тварно и го устремява към небесното, духовното, вечното, Божественото. А всичко това е такова, че семейният и общественият живот не го дават. Не го давал и многообразованият обществен живот на коринтянките, които пожелали това. И ето че те решили да се откажат от обществото. И през всички времена и по всички места общественият живот не давал това, и на колкото и високо стъпало да се издигне, не ще даде пълно удовлетворение на сърцето, пожелало висшето – неземното. Затова винаги има и винаги ще има отричащи се от обществото. Начинът на това отречение може да се променя, но в същността си това дело винаги ще пребъдва на земята сред истински вярващите християни. За това, че посочените изменения действително се извършват в сърцата на вярващите след приемане на благодатта, нека чуем свети Павел, който, пишейки до колосяни казва: Ако сте възкръснали заедно с Христа, търсете това, що е горе, дето Христос седи отдясно на Бога; за небесното мислете, а не за земното. Защото вие умряхте, и вашият живот е скрит с Христа в Бога (Кол. 3:1-3). “Умряхте – казва – но така, че заедно с това и се съживихте и заживяхте нов живот – такъв, който е скрит с Христа в Бога”. А е скрит в Бога, защото отчуждава от всичко тварно и поглъща цялото съзнание и цялото сърце с единия Бог; и вследствие на това научава човека да мисли за небесното и го настройва да търси това, що е горе. А защо е така? Защото такива приемат не духа на тоя свят, а Духа, Който иде от Бога (1 Кор. 2:12). Духът от Бога и увлича към Бога.
Ако преминете през тази верига от богооткровени положения, не ще можете да се освободите от въпроса: “Но как така? От това излиза, че животът в обществото, семейният и общественият, са несъвместими с духа на живота в Христа Иисуса. Щом този дух е такъв, че преселва и съзнанието, и сърцето от земята на небето и от тварите при Бога, то каква мисъл за семейство и обществото ще се задържи вече тук? Но в такъв случай, какво означава, че християните живеят семейно и в обществото? Какво е това – снизхождане към немощта или отклоняване от духа на живот в Христа Иисуса?”. Този въпрос е съвсем естествен. И виждате, че нападащите ви трябва да заемат поза на защитаващи се. Защото е ясно, че не вие, които сте се отрекли от обществото, действате не по Христовия дух, а те, като остават в обществото; и не вие трябва да оправдавате отречения си от обществото начин на живот, а те, свързаните с житейските неща.
И наистина е така. Нека те да се оправдават: защо са вързани при положение, че трябва да са свободни? Защо се грижат за утрешното при положение, че имат заповед: Не се грижете за утре (Мат. 6:34)? Защо подават искове и завеждат дела при положение, че имат заповед да не се противопоставят на никакви несправедливи обвинения и клевети (вж. Мат. 5:39-41)? Защо се суетят за всичко при положение, че имат заповед да имат грижа само за единствено потребното (вж. Мат. 6:33; Лук. 10:42)? Ако бъдем точни, подобни въпроси няма да имат край; и то не по отношение на онова, което е грешно и неправо, а по отношение на това, което се счита за позволено и необходимо в обичайния живот. Тези въпроси не се пораждат от дух на склонност към спорене, а произлизат направо от християнската съвест – и трябва да засягат, както и засягат всички възбудени за живот в Христа Иисуса.
Какво да се прави? Нека те самите си решават, а ние с вас какво отношение имаме към това? Аз само исках да ви наведа на мисълта, че не те стоят над вас със страшния меч на съда, очаквайки оправдание, а вие – над тях, и стоите на повече от една глава по-високо от тях. Те искат да разколебаят решимостта ви да останете отделена от житейската суета и да смутят съвестта ви. Сега нека сами да потърсят с какво да успокоят християнската си съвест, която не може да се примири с много неща, които вършат. А на вас ще кажа: придържайте се към убеждението, че животът в отречение от света стои по-високо от общожитейския, даже тогава, когато последният се води напълно в Христов дух. Като средство за укрепване на това убеждение, постарайте се отново да прочетете, без да бързате, написаното в писмата „За това, що е духовен живот”, по-точно в първите петнайсет-двайсет писма. Там подробно е разяснено, че житейският живот е душевен живот, следователно, не е такъв, какъвто човек трябва да живее; защото той е длъжен да живее духовен живот, за да бъде такъв, какъвто Божията десница му е предназначила да бъде. Защото житейският живот сам по себе си, при цялото си съвършенство, няма стойност. Той може да получи стойност само когато се одухотвори от влияние на духа върху него или когато приеме като ръководни принципи за себе си началата на духа – тоест страха Божий, съвестта и жаждата за Бога с неудовлетвореността от земните блага, или покоя в Бога. А духовният живот сам по себе си има стойност, понеже прави човека такъв, какъвто той трябва да бъде според намерението на Твореца си. Такъв е и избраният от вас живот. Ето защо той стои по-високо от житейския.
При това ще отбележа още нещо. И житейските (хора) трябва да бъдат в духа си отчуждени от всичко, както виждате от всичко казано. А ето и апостолско внушение за това. То казва: Ония, които имат жени, да бъдат като че нямат; и които плачат - като че не плачат; и които се радват - като че се не радват; и които купуват - като че не притежават; и които се ползуват от тоя свят - като да се не ползуват (1 Кор. 7:29-31). Тоест житейските по положение не бива да бъдат житейски по дух или не бива да имат нищо житейско в духа си. А междувременно, макар и под такова задължение, те са стегнати отвсякъде с връзките, които ги обвързват с житейското. Това прави положението им крайно тежко и болезнено, ако приемат присърце изискването на Христовия дух. А избраният от вас начин на живот ви прави напълно свободна от всякакви подобни обвързаности. В това е преимуществото на положението ви.
Не намирам какво повече да кажа като добавка към собствените ви мисли по този въпрос.
Творения на Светителя Теофан Затворник
Том 10, писмо 19
)
Делото на пастира е апостолско, значи и духът на пастира трябва да бъде апостолски. Това е: ревност за спасението на душите; ревност жива, не само осъзнавана като задължение, но и поривиста; дейна - не само усещана вътре, но и употребяваща достъпните средства, не само на думи, но и на дело; разумна - съзнателно, а не в мрак вървяща към набелязаната цел, или разумно виждаща съотношението между средствата и целите; търпелива или чакаща търпеливо, както земеделец чака плод, и неуморяваща се от трудове, докато чака, или търпяща неудобства и пречки; но най-важното - благочестива, влагаща цялото си старание не за себе си, а за слава Божия и за спасението на душите. Излизайки с такъв дух, той трябва да показва лицето си украсено с всички добродетели, като представител на духовното Христово Царство и като образец за паството, и най-вече с тези добродетели, които винаги трябва да съпровождат истинската ревност и почти непрестанно биват упражнявани в трудовете му. Те са: отеческа грижа, внимателна и изпълнена с болка, сериозност, чистота, трезвост, предпазливост, благодушие, мъжество, състрадание, снизходителност, безкористност. При самото действане по пастирски той трябва да бъде за паството проводник на всички съкровища на Църквата, да бъде това, което е Църквата; защото Царството е завещано на пастирите. Следователно работата им е да поучават - да настояват на време и не на време (ср. 2 Тим. 4:2), и не само да поучават, и да ръководят в живота според учението; а за целта е нужно строго да пазят, да надзирават всички пътища на всеки пасом и да им въздействат по съответен начин; да ги освещават с Тайнства и да ги приучват към служене Богу с дух и истина посредством свещенодействия, и да ги ограждат с молитва - и своя, и църковна, от всички нападения. А за да извършва успешно и с полза всички тези дела, той трябва да знае и все по-добре и по-добре да опознава тайните на вярата и на християнския живот и да се учи да въвежда душите в тях, и това - през целия живот и с цялата си неуморимост; да узнава всеобхватно качествата и на цялото паство въобще, и на всеки пасом поотделно, и да се приучва да нагажда начина си на действие спрямо паството и пасома с цел тяхното съзиждане; а най-вече с всички средства да се привърже към паството, така че да гледат на личността му с уважение и любов. Този сърдечен съюз е условие за всеки успех и навсякъде, а още повече в духовните дела.
)
В съответствие с този дух и с тази грижа на пастирите, и пасомите не бива да бъдат неподвижни в делото на спасението, а предавайки себе си на формиране от страна на пастирите и сами трябва с всички средства да се стремят към това дело, да им съдействат в него и да облекчават трудовете им. Оттук следва, че трябва да приемат пастирите, ревнуващи за спасението им, като Божии пратеници, като Самия Бог, приближаващ се чрез тях; да изберат пастирите, проявяващи пастирски и общохристиянски добродетели, за образец на живота си и да се стараят да им подражават. Щом раздаването на съкровищата на Църквата е поверено на пастирите, нека пасомите се обръщат с всичките си духовни нужди пряко към тях, а не към някое друго място, и именно, нека всеки бърза към своя единствен пастир, и при това, когато той поучава, да внимава, когато ръководи, да му се покорява, както и да проси освещаване с тайнства и ограждане с църковната му молитва. Необходимо е пастирът да познава пасомите - нека се разкриват пред него искрено, без опасения и подозрение. Необходимо е пастирът да има тежест - нека се погрижат да не отнемат от душата си уважението към него, снизхождайки и заличавайки от мисълта си всичките му несъвършенства и недостатъци и с всички сили да се стараят да защитават със слово и дело честта му от клевета, хула и осъждане. А пък за това, че пастирът прекарва почти цялото си време в изнамиране на начини да им духовно, те трябва от своя страна да му служат материално.
)
Покрай пастира винаги има второстепенни, помощни лица, съставляващи клир. Те са сякаш по средата между пастира и пасомите, и затова трябва да имаме съответно отношение и задължения и към тях. Техен дълг е да се подчиняват на пастира и във всичко да се подчиняват и не само да не противодействат и да не пречат на разпорежданията и дейността му, но и всякак да му съдействат с точно изпълняване на поръченията, а понякога и с предпазване и дори със скромен съвет; старателно и благоговейно да изпълняват задълженията си и по време на служба да показват на всички, че вършат Божие дело, най-високото и заемащо първо място сред другите дела; да живеят в мир и съгласие помежду си, съединявайки се в една цел, а за целта бързо, с всякакви жертви от своя страна, да възстановяват своя съюз и да се помиряват при разногласия; да показват във всичко образец на благонравие и благочестие, да бъдат общодостъпни за народа и готови за задоволяване на всяка тяхна нужда със съпричастие, да бъдат общителни с всички и да приближават всички до себе си, за да въздействат на всички.
)
Монашестващите са отделен чин в Църквата. През първите времена те не се отделяха от народа, макар да водеха отделен живот сред него. Но после се отделиха и създадоха свой свещен съюз по благочестие, съюз, под ръководството на най-съвършения измежду подвизаващите се за спасение в братско уединение. Главното им значение е в умален вид да представят лицето на Христовата Църква в най-съвършеното є състояние. Съвършенството в християнския живот е главното дело на всеки от монашестващите. Но тъй като всички те са влезли в особени отношения помежду си и със своя ръководител, оттук произтичат и различни техни задължения. В този смисъл:
а) Главното дело на монасите е непрестанната молитва за Църквата, отечеството, живите и починалите. Те са жертва Богу от обществото, което, предавайки ги на Бога, си прави от тях ограда. В съответствие с това в манастирите трябва да процъфтява предимно благообразното, чинно, най-пълно и най-продължително свещенослужение. Тук Църквата показва цялата красота на си.
б) Имайки за главна цел съвършенство в християнския живот, те дават обети. Трябва да изпълняват обетите си още по-строго поради това, че се стремят към Богоугаждане, към чиито дела спада и изпълняването на обетите. Според същината на тези обети, всеки трябва да чувства в себе си, че не притежава нищо свое, трябва да се има за беден, да не придобива нищо, и всичко, има, да го отнася към всички; трябва да бърза да възлезе до безстрастие, ревнувайки за ангелско житие; за целта да изнурява тялото си с пост, бдение, труд и да се държи така, че не само тялото да не чувства страстни движения, но и душата да бъде свободна от помисли - и от страстни, и от суетни; не бива да има собствена воля, а изцяло трябва да предаде и душата, и тялото си под разпореждането на игумена и без да обръща внимание на никакви привидни нелогичности, да прави само това, което той заповяда; а главното е, че действайки телесно, той трябва да действа и духовно, тъй като целта на телесното е в духа.
в) Съставяйки от себе си, под ръководството на едного, братски съюз и сякаш едно тяло, те са сякаш частна Църква и поради това са натоварени с изложените по-горе църковни задължения. Тук игуменът е пастир, а братята - пасоми. Делото на игумена е непрестанна грижа за спасението и най-съвършено житие на братята; съхраняване ненарушимостта на древноположения чин - както на общия монашески, така и на частния, в своя манастир, а също и на обичаите, приети от отците. Пак негова работа е да се грижи за доброто състояние и благолепието на храма и на целия манастир, за издръжката на монашеското братство. Делото на братята е да се покоряват във всичко на своя игумен и отец; точно и старателно да изпълняват служението и послушанието си, понеже чрез това се строи и на него се крепи цялото; а помежду си винаги да пребъдват в братски съюз, мир, любов, смирено взаимно предпочитание, в духовно общение, във взаимно съдействие, вразумяване и укрепване; да не съблазняват и да не се съблазняват, да не обиждат и да не се обиждат.
Тъй като монашестващите, сами излезли телесно от света, не го изоставят духом, отправяйки непрестанни молитви за благосъстоянието на обществата, то и светът не бива да ги забравя и не само да не пречи на създаването на манастири, но и всякак да желае и да съдейства за това, отначало с предоставяне на лица и места, а после и с осигуряване на най-нужното; а и винаги да проявява почит и благочестиво внимание към манастирите, да благодари на Бога за тях и да се моли за външната и вътрешната безопасност на подвизаващите се, тъй като трудът им е голям, а съблазните за тях - силни и бързи.
Овехтяване и обновление
Преди пришествието на Христа Спасителя по целия свят, с изключение на Божия народ, във всички области – умствената, нравствената, естетическата, семейната и гражданската – господстваше старият езически живот. След Спасителя Христос заедно с разпространяването на християнството силата на Божието слово и благодатта на Светия Дух изместиха езическите принципи и въведоха навсякъде християнски принципи, и също във всички области – умствената, нравствената, естетическата, семейната, политическата. Тези принципи в Светата Православна Църква действаха и действат непрекъснато и на Изток, и у нас. На Запад папата, като отпадна от Църквата, пръв прие корена на езическия живот – гордостта. И всички други езически елементи не се забавиха да се насъберат около този център. През ХІV век те вече укрепнаха достатъчно, надигнаха глава и отново гласно влязоха в спор с християнството. Образува се кръг от хора, проникнати от езически дух, които си поставиха за задача отново да въведат навсякъде езическите принципи и пак във всички области: умствената, нравствената, естетическата, семейната и гражданската. Времето, когато бе извършено това, се нарича западно „възраждане”. Така че, западното възраждане е всъщност възстановяване на езичеството в разрез с християнството. Но каквото е семето, такъв е и плодът. Цялото съвременно западно образование във всичките му видове е резултат от движението, тласък на което бе даден с това възраждане. Затова цялото – и в духа, и в тялото, и в главното, и в частите – е пропито с враждебни на християнството езически принципи. Всеки, който се докосва до него и поне малко се сродява с него, повече или по-малко става враг на Христа. Така свидетелства опитът.
Така че, какво ни интересува Западът! Нека постъпва както знае. Ние живеехме просто под влияние на животворните християнски начала и нямахме никаква представа какво се върши на Запад, а и досега нямаше да имаме представа, ако не бяхме доведени до необходимостта да влезем в допир с тях. Но, като установихме взаимоотношения, заедно с полезното започнахме да приемаме от него и господстващия там дух на езическо образование, който и у нас започна да предизвиква същото, което прави и там; тоест докосне ли се някой до него или сроди ли се с него, веднага се опълчва против Христа Спасителя и Светата Му Църква. И у нас се създаде прослойка хора, които твърдят, че всичко църковно, всичко християнско е вехтория, която трябва да бъде отхвърлена, а европейското образование е обновление, което трябва да бъде усвоено. Като узнахме сега какво представлява европейското образование, е лесно да разберем какво ни съветват. Апостол Павел казва, че Господ Бог прати апостолите Си, облечени с благодатта на Светия Дух, в света, за да доведат всички вярващи от тъмнина в светлина, от областта на сатаната – при Бога, а тези ни съветват от светлината да идем отново в тъмнината и от Бога – в сатанинската област, където господства не обновление на живота, а смърт, убиваща всички зародиши на истинския живот. Виж ги какви доброжелатели! И тъй, гледайте, колко внимателно трябва да постъпвате: не като неразумни, а като мъдри. Не бивайте младенци, люлеени и увличани от всеки вятър на нови учения; а с истинска любов растете по всичко в Оногова, Който е глава – Христос (ср. Еф. 4:14-15; 5:15).
Необходимост от постоянство в духовния живот
За този, който не е започвал реда на духовния живот, непостъпването в съответствие с него, вътрешното разорение, не е потресаващо. Но за оня, който го е започнал и после го изоставя, това е много гибелно. Зърното, обхванато от студ, не погива, силата на живота се съхранява в него, а измръзналият цвят, покълналото вече семе на живота, загива или се поврежда според силата на студа. Така е и тук. За оня, у когото животът вече е започнал да се проявява, е гибелно да го изоставя. След всяко изоставяне силите все повече ще отслабват, накрая и съвсем ще отпаднат, ще остане само името, редът на външния живот, без вътрешно негово съответствие. В една от притчите Си Спасителят казва, че в нечистия дом живее само един бяс, а в очистения, но запуснат поради нерадение, се завръщат вече седем бяса.
Призив към самите себе си
Ние, които само външно сме християни, без Христов дух, без изцяло отдадено на Господа сърце, без ревност за угаждане само на Него, често се самопоставяме в редиците на истински обичащите Бога, и на тези, които са още тук, на земята, и на тези, които вече са там, на небето. Но от богопросветените им очи не е скрито кои сме ние и, като ни гледат, навярно си казват: „Ето човеци, които наглед сякаш са от нас, но не са наши”. Може и да изглеждат прости, но тези думи са много страшни! Щом ние не сме техни, значи и те не са наши и нищо тяхно не е наше; следователно, и Христос не е наш, и всичките Му обещания не са наши, и раят не е наш, и вечното блаженство не е наше. А ако всичко това не е наше, какво в крайна сметка ще бъде наше? Виждате ли каква беда! А междувременно, огледайте се наоколо. У нас почти всичко е християнско: порядките са християнски или полухристиянски, понятията са християнски, речите са християнски, много правила и дела са християнски. Какво тогава не ни достига? Не ни достига християнско сърце. То не е устремено натам, благото му не е в Бога, а в себе си и света, и раят му не е на небето, а на земята. Не ни достига тази силна като смъртта ревност за богоугаждане и за своето спасение. Сякаш сме заспали, замръзнали и се движим само така, както ни носи течението на живота. Ето тая ревност дайте да възбуждаме в себе си, защото кой друг, освен самите нас, ще направи това вместо нас? Сами сме се привързали към света, нека започнем сами и да се откъсваме от него. Нека влезем в студеното си, нерадиво, безгрижно сърце и започнем приятелски да го уговаряме най-после да се вразуми, да смъкне от себе си оковите на светските страсти, които самоволно си е поставило, и да се устреми към Господа. Нека казваме на душата си: „Създадена си по Божи образ и подобие. Безпределният Бог благоволи да те устрои така, че да свети в теб със съвършенствата Си, както слънцето свети в малката капка вода, и да бъде видим в теб и за теб, и за всички земни и небесни, които те виждат. А ти се отвърна от Бога и се обърна към света, прие мерзкия му образ и по този начин започна да носиш зверообразно подобие на княза на тоя век. Спомни си първоначалното си високо и несравнимо с нищо благородство, съжали за сегашното си неблагообразие и се обърни към Господа, та отново да се обновиш по образа на създалия те.
Бог те търси и те обгражда с всичките Си милости и грижи. Животът ти е Негов. Всичко потребно за живот също е Негово. Светлината, и въздухът, храната, облеклото, и жилището, и всичко, което е в теб и у теб – всичко е Негово. И какво още? Заради тебе Той слезе от небето, страда, умря на кръст, възкръсна, възнесе се на небето, прати Светия Дух и основа на земята Църква, в която съвмести всичко необходимо за спасението ти, и най-важното – чрез раждането и хода на външния ти живот те въведе в тази съкровищница с духовни блага, и за всичко това иска от теб само сърцето ти. Дори и капката, нагрята от слънцето, се издига нагоре, а ти защо се бавиш да се обърнеш към Господа, огрявана от всички страни от топлината на любовта Му? Не виждаш ли, че всички около теб – и бедни, и незнатни, грамотни и неграмотни – вървят към Господа? А ти защо стоиш, позволявайки на всички да те изпреварят в Царството? Да не би да си по-лоша от другите? Лишена ли си от нещо, което се дава на всички? Защо тогава стоиш? Размърдай се, побързай, докато не са затворили портите, отворени за всички обръщащи се сега! Защо стоиш? Обърни се към Господа и започни да Му служиш усърдно! Времето тече, силите стареят, загрубяват и се приближават до неподвижност в превратната си насоченост. Междувременно, ако не днес, то утре ще дойде смъртта. Внимавай да не останеш съвсем във вцепененото си охлаждане към Господа. Спомни си страшния край, когато и Бог окончателно ще се отвърне от необръщащите се към Него и ще отхвърли отхвърлящите Го, и поне от страх се устреми към Господа!
Потърси Господа! Бог или светът – средно положение няма. Или не виждаш, че там е всичко, а тук е нищо; там е истината, а тук е призрак; там е покоят, а тук има болки и злочестини; там има задоволеност, а тук – непрестанни мъки; там има радост и веселие, а тук – само скърби и сърдечна тъга? Знаеш, изпитала си всичко това, но при все това оставаш в същата суета на ума и сърцето... Да не би да искаш да устроиш рай на земята? Вече осмо хилядолетие светолюбците пилеят средства да го построят тук, на земята, и не само нямат успех, но и всичко отива към по-лошо. И ти не ще успееш, но само ще се измъчиш, тичайки подир призрачните блага на света, както деца тичат след небесната дъга”.
Нека уговаряме с такива и с подобни на тях думи душата си да възлюби Господа, изцяло да се обърне към Него и най-накрая решително да възревнува за спасението си. Бог ще даде и с нас да се случи същото, което става с въздушните балони. Когато са напълнени с най-фин и лек елемент, газ, те бързо се издигат нагоре. Нека и ние изпълним душата си с небесни истини и убеждения – те ще проникнат и в сърцето, ще привлекат желанието, а след това ще издигнат и цялото ни същество към небето и към всичко небесно.